Наздраве!
(продължение)
Докато си мислеше това,той само чу как гранатата се разпукна като конфета,малко преди да стигне до пода.Джордж усети как пак се заспуска и стигна този път без проблем долу.С едно движение той се откопча от кордата,когато чу зад гърба си някакъв странен шум.Въпреки че бяха минали толкова години от инцидента с окото му,Джордж все още разчиташе повече на интуицията си,отколкото на очите си,както направи и сега.С невероятно бърз рефлекс ,той се обърна и заби един наистина здрав юмрук някъде по тялото на този,който бе пред него.Едва когато другият изсумтя от болка и се свлече безпомощно на пода,Джордж разбра,че това всъщност е Мартен.На него много му се бе приискало да последва шефа и заради това се спусна с другата свободна корда на макарата,която Хауфенхайм бе само леко застъпил с крак.Мартен се превиваше,усещайки наведнъж болката от приземяването си и безпощадния юмрук на Джордж,от който сякаш пред тялото му мина ток.В това агонизиращо състояние Мартен прекара около две-три минути,които смяташе за цяла вечност,изпълнена с болка.Въпреки че Джордж му бе бесен за станалото не каза нищо и го изчака да се посъвземе от болката и да се изправи.Двамата трябваше доста да внимават с крачките си,защото инфрачервените лъчи,които минаваха малко над пода щяха да активират не само втората охранителна система,но и бяха програмирани да се насочват към всеки злосторник,дръзнал да влезе в музея нощес,нанасяйки изгаряния най-много от трета степен.Те се придвижиха по другия коридор с малки премерени подскоци,сякаш бяха част от някаква балетна постановка.Когато стигнаха до куполовидната арка,от която коридорът се раздвояваше за две от изложените зали,Мартен за малко да провали всичко ако не беше Джордж.Той познаваше много по-добре от всеки друг,буквално всеки ъгъл на музея,бе идвал тук стотици пъти,за да опознае това място,бе се дегизирал всеки път по различен начин и сега целия този труд щеше да отиде на вятъра,заради глупостта на подчинения му.Въпреки че не бе виждал в коя зала е новата експозиция,Джордж инстинктивно бе направо сигурен,че трофеят му се намира в дясно стоящата зала,която бе опразнена преди три дни за новата експозиция.Той дръпна Мартен за ръката доста рязко,тъкмо когато онзи щеше да прекрачи лявостоящата зала,за да види дали експозицията не е там,но Джордж му направи знак да не мърда въобще наникъде.Мартен като никога го разбра от първия път изамръзна на мястото си като вярно куче,което чакаше стопанина си.
-Още една крачка и алармата щеше да се активира заради този глупак-мислеше си Джордж,докато крачеше сам по по- дългият десен коридор.
Когато стигна до дясната зала Джордж изведнъж спря и се наведе,за да огледа хубаво прага й преди да влезе.Слухът му долови едно съвсем леко,но монотонно бръмчене,което той бе чувал и преди.Той смъкна обемистата раница от гърба си и извади от нея един малък метален флакон,с който започна да пръска наоколо във въздуха..След миг пред очите му изникнаха сякаш от нищото,някакви синкави лъчи,които започваха плътно от пода и стигаха на половината от дължината на вратата.Бе невъзможно тази решетка от лъчи да се прескочи,камо ли те да се отбият с огледало.За последен път Джордж се бе срещал с подобно нещо във”Федерал нокс”,когато трябваше да го съботира,вземайки компютърния чип с данните за цялата икономика не само на САЩ,но и на по-голямата част от света.Той бе достатъчно наясно,че тази микровълнови лъчеви вълни не прощават на никому и само едно негово погрешно движение би го направило на добре изпечена филия,току-що изляла то тостера.Джордж познаваше много добре механизъма на работа н такава охранителна система и знаеше много добре слабото й място,а именно,че дори и най-мощната охранителна инсталация в света не бе в състояние да се захрани напълно от пода до тавана,за да бъде максимално ефективна.Той знаеше много добре как може да надхитри лесно и бързо подобна система.Извади от раницата си някакви дървени плоскости,които заемаха половината от обема й,сглоби ги неусетно и така те се превърнаха в така нужният му в този момент трамплин.Джордж го сложи на около две крачки разстояние от вратата и се върна назад по коридора,за д се засили максимално.Все още,когато видеше трамплин,той се чувстваше все едно е на състезание по прескок,както в младежките си години,но от това му умение много пъти бе зависел животът му,както бе и сега.Джордж се вгледа още веднъж изпитателно трамплина,нахъса се максимално и се затича напред с невероятна скорост.Той отскочи от трамплина като перце,прибра краката си към главата,превъртя се два пъти във винт,а след това с кълбо напред се приземи като котка на краката си.Когато погледна пред себе си,той не можа да се сдържи и ахна от възхищение.Върху стъкления постамент,който бе покрит с червено сукно,величествено бе простряла криле статуетката на златен феникс.Тя не бе много голяма,но затова пък бе истински шедьовър на ювелирното изкуство.Златната дебела плоскост,на която бе гравиран фениксът бе цялата обсипана със скъпоценности.Ноктите му бяха инкрустирани с мънички люспи от черен самороден диамант,краищата на крилете му приютяваха оливини и оникси,които се редуваха по цвят.Перата по гърдите му бяха от топази и турмелини,клюнът и очите му от червени и черни гранати,короната му бе цялата в ахати,а в средата й бе поставен син аметист,толкова чист и красив,че приковаваше зрението на мига.Всичко бе толкова красиво направено от незнайната ръка на някой ювелир с такъв усет и вкус към красивото,че вдлъбнатината от липсващия камък в средата на феникса,между едрите перли не само биеше на очи,ами напълно разваляше целия ансамбъл,който се бе получил.
-Е писано ни е пак да се срещнем,драги!-премрънка Джордж,докато сваляше феникса от постамента.
Бе толкова лесно да го вземе,нямаше нито защитна витрина,нито пък друга допълнителна охранителна система,която да отговаря за сигурността на този скъп артефакт,просто бе много по-лесно и отколкото той предполагаше.Джордж бе като дете в сладкарница без витрина,където можеше да се присегне и да вземе любимия си сладкиш.
-Ама че аматьори-мислеше си Джордж-дори и една охранителна система като хората нямат,а и са пръснали толкова много пари за нищо!
Той остана прехласнат от величието на феникса до такава степен,че без малко да забрави д провери специалната закопчалка на гърба на статуетката.Единственото,което го върна към реалността бе безмилостното тиктакане на ръчния му часовник.Той извади от джоб на панталоните си парче дунапрен и плат,с които грижливо опакова статуетката и я пъхна във вътрешния ляв джобна бронежилеткта,близо до сърцето си.Джордж знаеше много добре как да се измъкне и от охранителната система на връщане по коридора.Той трябваше само да намери кухината някъде из стената,където бе контролния панел,щепсела и бутона за автоматично и аварийно захранване на системата и да ги настрои така,че докато системата влезеше отново в релси,той да си пие уискито на някой безкраен плаж на другия край на света,заобиколен от знойни и усмихнати красавици.Подобна мисъл не му бе минавала през главата от много отдавна и той самият се учуди от себе си.
-Това е добре-мислеше си той и се усмихна-все пак още има нещо,за което мога да мисля,без то да е обвързано с работата ми!
Джордж продължи да оглежда стената до входа на залата и логично там би трябвало да са всички джаджи,от които зависеше нормалната работа на охранителната система.Педантичния му поглед веднага се спря на една едва забележима неравност на оранжевата стена.Фактът,че бе прясно боядисана му помогна да отвори много лесно защитния панел и да настрои таймерът за минута и половина,в която трябваше да си прибере всичките използвани от него инструменти в раницата си,да вземе пътьом непохватният Мартен и да се измъкнат по най-бързия възможен начин от там.Единственото,което чакаше бе да се изключи червената и да се включи зелената лампичка,за да бъде безпроблемно излизането му.На Джордж не му се наложи да чака повече от две-три секунди,когато зелената лампичка и таймерът се включиха.Той затвори панела и с елегантно кълбо напред се озова в дългия коридор,къдато трябваше да бъдат раницата му и всичко останало,но не ги намери.За миг го обхвана леко недоумение,което веднага овладя щом като забеляза Мартен,който се бе превил под тежестта на двете раници.Докато Джордж бе вътре,неговият непохватен подчинен бе продължил след него напред по коридора и щом видя разпиляното оборудване до раницата веднага реши,че е по-добре д прибере всичко обратно в раницата на шефа,отколкото да забравят нещо в бързината.Освен това Мартен манипулира отлично охранителните камери така,че можеше да си се разхожда навсякъде из музея без това да бъде отчетено на мониторите за наблюдение.
-Най-накрая да видя някаква полза и от теб!-прошепна тичешком Джордж,а Мартен го схвана като невероятен комплимент от страна на шефа си и се леко възгордя,че този път не бе сгрешил в преценката си.
Двамата тичаха с всички сили по мраморния коридор,с единствената цел да се махнат по-скоро от музея.Въпреки че Мартен се задъхваше,той не изоставаше от Джордж и когато стигнаха мястото,от където влязоха в музея,те почти синхронно се закопчаха за кордите си.Джордж направи знак на Хауфенхайм да издърпа първо Мартен,а след това и него.Когато и двамата вече бяха на покрива,те чуха как охранителната система пак се включи и Джордж най-накрая въздъхна от облекчение.С дружни усилия тримат разглобиха макарата и сложиха обратно липсващото парче стъкло от пирамидата.Хауфенхайм отново задейства охранителната система на тавана не музея и тримата вече бяха готови за потегляне.Той прибра чипа в джоба си и даде знак на Джордж и Мартен,че е готов.Те свиха обратно до колоните,на които ги чакаше кордата,с която трябваше да слязат.Но на Джордж не му се искаше да остави дори и харпуна з веществено доказателство на полицията.Заради това той измъкна харпуна из между двете колони и нави на него кордата пред изумените погледи на своите подчинени.Като видя как и двамата стоят вцепенено и го гледат,Джордж само им махна снисходително с ръка и извади от раницата си някакво средно голямо парче от изкуствен материал,което хвърли долу н плочките зад музея.Докато летеше надолу,това безформено нещо си изду и придоби размерите на доста голям и безопасен за скачане дюшек.Хауфенхайм и Мартен не можаха да сдържат учудването си,а Джордж само ги подкани с жест да скачат.Първи скочи длъгнестия Хауфенхайм,последва го Мартен,а най-накрая и шефът им,който проби с нож дюшека и той отново стана безформено парче изкуствена материя,както и преди.Джордж грижливо го сви на топка и г даде на Мартен да го прибере в раницата си,която бе значително по-голяма.Те отново тичешком потънаха в гъсталака на градината зад музея и след пет минути се озоваха на уреченото място.На една запустяла писта за тренировъчни полети ги чакаше малък сребрист хеликоптер,с който трябваше да изчезнат.Като опитен пилот,за когото нямаше тайни в летенето Хауфенхайм се качи и си сложи слушалките.След това до него седна Мартен,а отзад в компанията на трите раници седна Джордж.Хауфенхайм задвижи с едно копче турбините на витлата,пое лостовете за управление и хеликоптера веднага се отдели от земята.Пазеха пълно млчание,докато излязоха от обсега на радарите в Дамаск.Едва когато бяха вече някъде над Дерга Хауфенхайм наруши мълчанието:
-Шефе,тоя навлек до мене създадели ти много проблеми в музея?
-Ей,първо на първо-прекъсна го Мартен-говори само за себе си по такъв ласкав начин и второ-сигурен съм,че ако беше ти на мое място сигурно щеше да оплескаш нещата още от самото начало,нещастник такъв!
-Мери си приказките!-заплаши го с пръст Хауфенхайм.
-Ами честно-Джордж се обърна към Хауфенхайм-този ми се пречкаше постоянно в краката,но и ми помогна доста с раницата и оборудването.-отбеляза суховато той,докато гледаше зазоряващото се небе на изток.
-А и освен това-добави Мартен-имам професионална контузия!
-И от какво?-поинтерсува се Хауфенхайм.
-Шефа ме цапардоса в ченето с всичка сила,когато слязох след него в музея!Мартен се хвана за подутата долна челюст.
-А това ли било!Дай мама да види какво му има на детето!-саркастично добави Хауфенхайм и разроши косата на Мартен.
-Престани Михаел,защото ще те набия!-закани му се Мартен.
-И как ще стане това?-подигравателно го запита Хауфенхайм.
Двамата се заборичкаха по детски,когато чуха заповедния тон на Джордж:
-Мартен престанете,защото не отговарям за последствията!
-Ама шефе!-мрънкаше Мартен.
-Какво Жан?-Джордж не го остави да довърши-Нещо те притеснява ли,а?
-Не.-отговори смирено Мартен и се загледа в хоризонта пред себе си,Хауфенхайм повече не се чу да гъкне.
-Така е по-добре!-въздъхна Джордж и отново се загледа на изток.
Вече бяха стигнали на запад до Хайфа,когато Джордж извади феникса от джоба си и се вгледа в него.Мракът на нощния запад ги погълна,оставяйки далеч от тях изгрева,Дамаск и всичко останало.Мощния рев на моторите действаше така успокояващо на Джордж,че той даже не обърна внимание на гримасите на Хауфенхайм,с които безмълвно дразнеше Мартен и на всичко останало,което го заобикиляше.Джордж остана безмълвен пред красотата и величието,което излъчваше феникса в ръцете му и спокойно заспа.
