1-в април-ден на шегата или просто наш национален празник?Не знам!Но знам,че за всеки случай въведената днес новост в нашето изстрадало здравеопазване -да се влиза за лечение в болница и да се изписват пациенти посредством лична карта май няма да даде кой знае какъв резултат!В нормалните страни този метод са го ползвали преди десетилетия,пък сега и ние се доредихме на опашката!Още през нощта имаше случай на сериозно ранен в Нова Загора неосигурен и биз личнш документи,който по тая наредба щеше да чака медицинска грижа до незнайно кога?Любимият ми доктор Троскот-доктор по рождение министър по наследство рекламираше месеци наред това нововъведение като едва ли не панацея за нашето здравеопазване!Ама ако някой иска да хайдутства с парите на българските дънакоплатци ще си намери и начин и то легално и по закон!Та едната компютърна система ли ще го уплаши?!

 

Глава V

Обаждането.

Никозия.Кипър.

Телефонът звънеше така настоятелно,въпреки че бе два през нощта и на нея й идваше да го хвърли през прозореца.Въпреки това тя вдигна слушалката  на телефона и без да изчака каквото и да било обяснение от другата страна на линията,започна да реди с пресипнал и сънен глас.

-Виж какво Ставрос,днес ми е почивния ден,а и е два през нощта,ако не знаеш,така че сам си разследвай!Приятна работа Шерлок!-завърши троснато тирадата си тя,когато чу познат глас от отсрещната страна,който не бе чувала от отдавна.

-Ало,Венера!Търся Венера Ипсиланти.Може ли да говоря с нея?-попита непознатия.

-Това съм аз,слушам Ви!-отговори тя.

-Обажда се Максимилиано Рока.

Тези думи я разсъниха за секунди.Тя рязко се изправи и седна на леглото,без да издаде и звук все така вкопчена в слушалката.

-Ало,ало Венера чуваш ли ме?-продължи настоятелно да я пита той.

-Да,чувам те Макс,дори идеално те чувам!Само дето бях малко сънена,а и те помислих за досадния ми братовчед Ставрос.

Тя чу в слушалката как той тихичко й се изсмя и продължи да й говори с мекия си и кадифен тембър,който не бе чувала цели десет години.

-Значи е вярно,че двамата работите заедно,така ли?

-Да.-потвърди Венера.

-Извинявай за късния час,в който ти се обаждам,но исках да знаеш,че днес пристигам в Кипър с полет от Истанбул.

-Пристигаш днес тук!-почти извика в слушалката тя.

-Да,колкото и д ти се не вярва,идвам!-потвърди Максимилиано.-Ще бъда по работа,но исках да знаеш ако……..

Той не успя да довърши,когато та като картечница изстреля въпроса си,от който и тя самата се учуди:-В колко часа ще пристигнеш?

-Не знам точно,но някъде към 7:30 или 8:00 може би.-едвам свързано й отговори той.

-Ще дойда да те посрещна!-категорично заяви тя и добави сконфузено:-Ако искаш,разбира се!

-Разбира се,че искам,дори ще ми бъде много приятно да се видим!-отговори зарадван Максимилиано.

Настъпи тишина,нито той,нито Венера се сещаха за нещо,с което да продължат разговора си,но въпреки това и двамата стояха на телефонната линия.Венера първа се сепна от унеса,в който бе изпаднала и продължи:

-Значи утре в  8:00 да те чакам на летището?

-Всъщност,искаш да кажеш днес в 8:00.-поправи я той.

-Да,така де,тоест днес в 8:00.Ще бъда там!-отговори тя.-Е,чао до тогава!

-Чао!-успя да промълви Максимилиано,но нито той,нито тя бе затворил телефона.

-Чао,до сутринта!-промърмори и Венера.

-Да!-успя да й отговори той,когато тя тръшна слушалката развълнувано.

Венера продължи да седи така вцепенено с телефона в скута си.В главата й минаваха толкова много мисли и спомени,че дори самата тя не можеше да се овладее.След още няколко минути тя вече бе по на себе си,остави телефона на нощното шкафче до нея,скочи пъргаво от леглото,отвори без да гледа третото чекмедже на скрина и извади кутията,в която бе събрала вещите на Анри.О,Анри!Колко й липсваше той!Колко безсънни нощи бе прекарала,прегръщайки вещите му!

Тя не бе изваждала вещите му години наред,само и само за да забрави,за да не я боли!Тъкмо,когато си мислеше,че вече е превъзмогнала всичко това,спомените отново безмилостно я връхлетяха.Сякаш беше вчера,когато й съобщиха какво се бе случило с Анри.Бе привечер,тъкмо бе нахранила Йоргос,който тогава бе все още бебе,а близнаците се гонеха около масата,карайки се кой бе по-послушен.Единствено Лео й помагаше да приготвят празничната вечеря,а баща й старият Йоргос Ипсиланти се опитваше да се справи с непослушните си внуци.За последен път бе чула Анри по телефона преди два дни,но въпреки това я мъчеше някакво тягостно чувство,което я плашеше и за което не спомена пред никого.Когато се позвъня на вратата тя дори и не подозираше,че министърът на вътрешните работи на Кипър й съобщи,че Анри е мъртъв.Това не беше и нужно,защото още щом Лео отвори вратата,тя разбра по изражението му какво се бе случило.Другото вече й се губеше,защото припадна.Всичко след това се сливаше в едно,нито помнеше дали е ден или нощ,не си спомняше дори и как се озова в Белгия,където Анри бе пожелал да го погребат.Единственото,за  което бе сигурна,бе че Максимилиано нито присъства на погребението,нито пък дори се обади след това,въпреки че бе най-добрия приятел на съпруга й.Венера отвори кутията с вещите на Анри и извади от там златния медальон,който полицаите бяха намерили във вкочанения му юмрук.Тя го сложи на дланта си и започна да го гали с пръсти,така сякаш галеше самия Анри.Сълзите па бузите й се стичах от само себе си,горчива буца бе заседнала на гърлото,тя стоеше като вцепенена без дори да разбере как изпусна медальона на пода.Единствено шума от падането му сепна Венера.Тя коленичи и видя,че от удара той се бе отворил и вътре в него тя видя засмяната си снимка,което още повече усили болката й.Тя се сви на пашкул и зарида още по-силно,запушвайки устата си и с двете ръце,за да не събуди децата.Дори и тя самата не знаеше колко време прекара в това състояние.Когато се поуспокои тя стана и се запъти към кухнята.Слезе безшумно по стълбите водещи към първия етаж,отвори едно от шкафчетата в кухнята и вниманието й моментално бе привлечено от неотворената  бутилка с уиски.Помнеше много добре колко й струваше тази нейна пристрстеност към чашката,но само така тя забравяше най-добре какво се бе случило с Анри.А сега отново й се искаше да забрави,Венера не се поколеба и грабна бутилката,мушна я в джоба на пижамата си и вземайки по две стъпала наведнъж се озова отново в стаята си.Дръпна резето след себе си и се облегна замислено на вратата.Всичко това й се струваше лош сън,но дори и да се ощипеше по ръката всичко си оставаше същото.Тя отвори вратата на терасата,дръпна и ролетната врата,успявайки с този шум да разлае няколко кучета от квартала,седна машинално на пода на терасата и се вгледа в хоризонта.Топлият морски бриз брулеше лицето й без това да й направи впечатление.Тя извади бутилката от джоба си и се вгледа в нея,гледайки я тя си спомни как именно Анри и Максимилиано я бяха научили да пие уиски  на един купон,докато тримата още учеха в Сорбоната.Уискито й напомняше за алкохолния глад и за снежнобелите стени на стаята й  в клиниката за алкохолици,в която прекара шест месеца,напомняше й за всичко останало свързано със съпруга й.Тя отвори бутилката доста чевръсто и пиеше от искито така,сякаш пиеше вода.Беше вече преполовила малко повече от шишето,когато се сепна сама от себе си.Остави бутилката настрани и тихичко продължи да ридае.Всичко,което бе преживяла,всичко което я измъчваше години наред,минаваше като на лента предд очите й.Когато я приеха в Сорбоната,тя дори не искаше да отиде да учи,защото кариерата й като антитерорист в гвардията,която й предлагаше чичо й я изкушаваше много.След първия семестър в университета Венера вече всиячески искаше да се махне от там и тогава срещна тези двамата.Тези,които преобърнаха живота й.Двама пълни идиоти,които още не бяха пораснали.Запозна се с тях в библиотеката,където те бяха влезли единствено,за да намерят тоалетна.Веднага щом видя Анри,тя се впечатли от него,въпреки лигавщините му.Той дори успя да й изрецитира един стих на гръцки,за да я впечатли повече,щом видя табелката с името й.

-Ако не бяхте Вие,уважаема ние двамата нямаше да влизаме толкова често тук!-говореше й галантно Анри.

Те двамата винаги знаеха кога тя ще е доброволка в библиотеката и винаги тогава идваха да си вземат общо най-много една книга.Вземаха винаги първото им попаднало пред очите томче или пък презаписвха старата книга по няколко пъти.Те винаги успяваха да развеселят  Венера и така постепенно тримата станаха неразделни.Нито Анри,нито тя помнеха кога точно бе първата им среща като гаджета,защото за тях това бе любов от пръв поглед.Дори не бе изминала и втората година от както двамата бяха заедно,когато Венера с разтреперан глас му съобщи,че е бременна.Вместо да се уплаши,той с изненада възкликна „Това е върхът” и още  по време на лятната ваканция тя стана госпожа Жермен.Родителите му не я одобряваха като най-сполучливия избор на сина им за негова съпруга,но когато тя остана да живее при тях,докато роди те се държаха с нея изключително мило.Когато роди Леонардо,Анри се бе напил от радост дотолкова,че вместо той Максимилиано бе човекът,който посети нея и детето в родилното.При вида му на вратата Венера едва не припадна.През главата й минаваха толкова много мисли и подозрения,че тя дори не се сети да му благодари за прекрасния букет.А когато Макс взе на ръце малкия,за да му сложи семейния медальон на семейство Жермен,който бе предаван от поколение на поколение,Венера вече сериозно  се чудеше дали той самият не знаеше истината.Истината,че всъщност Лео бе негов син,резултат от малката им пиянска забежка,за която и двамата не говореха и от която и двамата много се срамуваха.От пиянския унес,в който бе изпаднала в реалността я върна изгряващата зора.Венера се поразбуди,доизпи на екс уискито,останало в шишето и сгуши главата си още по-хубаво в ръцете си.Реалност,спомени,болка,всичко се преплиташе така добре,че дори и тя не можеше да ги различи.Незнайно защо си спомни идиотската вратовръзка,която Анри носеше на дипломирането.Същата,с която постъпи на работа в Интерпол и същата,с която настояваше един ден да бъде погребан.Вратовръзката  и странната усмивка,която бе застинала на мъртвото му лице,бе последното нещо,което Венера си спомни преди отново да се унесе.

-О,Анри!-прошепна тя тихо,сякаш отново той бе до нея не само в съня й,но и в реалността.Тя отметна глава назад,отдавайки се изцяло на пиянския си сън.Тя несъзнателно разкриви лицето си в нещо подобно на усмивка,докато поруменялата зора избледнявше,за да даде път на идващия ден.